Австрия от въздуха е точно такава, каквато може да се очаква. Капитанът ни съобщава по интеркома, че е време да затегнем коланите си за кацане и аз поглеждам през кръглото илюминаторче към централноевропейския пейзаж. Под нас има някакво светлосиньо езеро, оградено с червеникава незастроена област, напомняща солници. Спретнатото градче отвъд тези солници се къпе в следобедните лъчи на есенното слънце. Най- впечатляващи са нивите.
    Ноемврийският пейзаж около София е прашен и неприветлив- тук- там селца с няколко грозновати, разпокъсани нивички, които се отличават от останалата земя с по- тъмния си цвят. Тук се обработват огромни площи, километрични разноцветни кръпки се наслагват чак до сянката на планините на хоризонта и тази чудна дреха, с която е застлано полето сякаш има вместо шевове правите оживени пътища, които посрамват Цариградско шосе със своята проста красота. Дунав спокойно си тече, но завоите му са някак по- изчистени, с правилни параболни очертания и изкуствени плитчини и диги, които да забавят допълнително водите му. Гори почти няма- гледката е много по- различна от тази над Франкфурт с неговите квартали, сякаш нахвърляни сред дълбоките лесове. Стотици вятърни електрогенератори въртят перките си сред цветните полета край Виена и откривам, че не мога да си отговоря на въпроса: «Как така в тази страна, която е по- на север, засажденията са зелени, сякаш е пролет?»
    На пролет мирише и след като слизам от самолета- автобусчето ни превозва покрай спокойно паркирани и изключително чисти бели машини на австрийските авиолинии. На пръв поглед хората тук изглеждат по- весели и приятелски настроени и сякаш разбирам какво искат да кажат американците фразата, която имат за тях: «Милите немци.» Радвам се, че имам възможност да посетя Виена, макар и не истински, защото ще прекарам следващите два часа пред изход B37 в очакване на самолета, който да ме отнесе до Стокхолм.
    Летището във Виена намирам за скучно, както всяко друго летище, на което съм бил.